When you find yourself in the presence of a lion, it's best to know which side of the cage you're on

7 години
- Ти си идиот. - пронизителният глас на момичето, облегнало се на един от опасно тънките клони на дървото прокънтя в целия двор и стражът потръпна. Когато младата господарка започваше да повишава глас, нещата рядко отиваха на добре. - Баща ми не би те изпратил за да ме донесеш при него, сякаш съм някакъв товар. Щеше да дойде сам да ме вземе.
- Опасявам се, че не беше възможно, малка лейди. - наистина не му се искаше да изрича тези думи; не и когато очите на момичето се присвиха като на змия. - Нареди ми да ви доведа в кабинета му веднага.
Дъхът заседна в гърлото на Мойра. Обичаше баща си повече от всичко; знаеше, че е най-красивото бижу в колекцията му от ценни вещи. Не я притесняваше да мисли за себе си като за вещ - знаеше, че подобен начин на мислене щеше да помогне на семейството й по-нататък - но я притесняваше това, че баща й беше изпратил човек да я отведе при него. Веднага.
Сякаш беше допуснала грешка без дори да знае как.

15 години
- Не можеш да ме накараш! - гласът на Мойра се беше извисил до степен, в която дразнеше дори и собствените й уши, но нямаше значение. Още на седемгодишна възраст си беше извоювала свободата и нямаше намерение да я губи сега. - Не можеш!
- Боже, момиче! - започна детегледачката й, но Мойра не й обърна особено внимание. Осъзнаваше напълно как изглежда - обикновено порцелановата й кожа беше придобила нездрав отенък на червеното, а зелените й очи искряха опасно. - Не можеш да се отнасяш така с лорд татко си, не виждаш ли, че...
- Не смей да ми казваш как да се държа! - сопна се Мойра. Гледачката й се явяваше основно учителка в настоящето, но това не значеше, че имаше правото да налага мнението си над нейното. За коя се мислеше? - Няма да се омъжвам. Не и за този противен старец.
И това беше. Никой - нито баща й, нито прислужниците й, нито графът, който уж се водеше неин годеник не можаха да променят мнението й или да я завлекат в църквата.
Мойра свикна да знае, че получаваше точно каквото искаше. Винаги. Независимо от всичко.

27 години
- Съжалявам, милейди. - нотариусът изглежда наистина съжаляваше; вероятно най-вече себе си, помисли си цинично Мойра. Никой не я искаше за господарка и все пак именно това щяха да получат. - Истинска трагедия е за всички ни колко бързо си отиде той.
Така беше. Дори и Мойра, която от години не си беше позволявала да чувства нищо, можеше да го усети. Празнината сякаш я поглъщаше отвътре; давеше я точно в най-неподходящите моменти и под изпитателните погледи на цялата италианска благородническа общност. Сълзите блокираха думите в гърлото й и тя не можеше да си поеме дъх понякога. Дори не беше заради тесните, внимателно скроени рокли; липсата я разяждаше изцяло.
Беше загубила майка си толкова рано, че дори не я помнеше. Сега беше ред и на баща й. Беше загубила всичко.
Не всичко. Още имаше Савой. Имаше замъка си и титлата си и толкова много хора, над които можеше да упражнява всичко, на което я беше научил баща й.
- Благодаря ви. - каза кротко с глас, подобаващ на графиня, а не на дъщерята на граф. Момичето, което бягаше от задълженията си в библиотеката и се криеше в лабиринта беше мъртво; графиня Еванеско се беше родила. - Мисля, че е време да отворим завещанието.
Не че наистина имаше значение. Вече знаеше какво има вътре.