david blake

- Може би си прав - гласът на Давид се чу из стаята така, че всички онези жужащи гласове за миг заглъхнаха, а само секунда след това се чу тихо шептене, което изнервяше мъжа още повече. - Но кажи. Ти с какво повече заслужаваш да бъдеш на моето място? С какво заслужаваш повече от това, което притежавам аз? - бързо изстреляни въпроси, толкова добре подбрани, че дори успяващи да обяснят ситуацията, която беше създадена, от чиято част бе станал, случайно, бе станал нашия герой.
Давид не изглеждаше учуден, нито ядосан, нито пък се дразнеше на думите на брат си. Беше напълно наясно със становището му по въпроса за рапределяне на богатствата, които им бе оставил баща им след смъртта си. А и защо ще му е да се ядосва? Щеше да изгуби време, което нямаше да успее да възстанови, нямаше да може да си го върне. Мислеше си изобщо да не става нещо общо от този разговор, искаше просто да го подмине, но имаше едно нещо, което доста дълго време го човъркаше и не го оставяше да спи спокойно, да мисли спокойно. Въпреки че определено вътрешно беше спокоен и уравновесен, отвън също му личеше. Но въпреки това именно онази малка частица от душата му, която му пречеше, той можеше веднага да я различи, за разлика от другите той се познаваше и знаеше кога нещо не му е наред. Дори да не чувстваше нито едно от по - горе споменатите, имаше едно, което хората наричаха обида. Беше глупаво брат му да задава въпроси от рода "защо?", "как?". Беше глупаво и Давид да го прави, но така бе ги изрекъл, че му се искаше брат му да разбере глупостта, която бликаше от тях. Те дори не звучаха добре. Сякаш не на място. Как изобщо можеше да ги задава? Давид не го правеше често, защото не му се налагаше, но сега просто усещаше нуждата от изричането на тези думи, които родителите му бяха натрапвали на брат му вече много пъти, но може би сега бе най - подходящият момент за тях.
- Чакай - Давид спря брат си, когато забеляза, че искаше да каже нещо. - Не се мъчи да търсиш отговор на безмислените си въпроси - каза мъжът и сведе леко поглед, колкото да успее да погледне брат си. Тази картина много добре описваше тяхното положение един спрямо друг. - Погледни се на какво приличаш? Хубаво се огледай. Виж в какво положение си. Лежиш на пода, при това пиян. Не можеш дори да изговориш едно изречение, без да го накъсаш. Съмнявам се, че дори можеш да се облечеш, без да паднеш. На кого му трябва син, който не може да излезе от тинята, която дори е станала негов дом? Кажи на кого? - думите не само бяха груби, но бяха и така изречени, с цел да събудят още повече гняв в глупавата глава на това наподобяващо мъж животно.
Искаше да го предизвика. И, разбира се, не беше безцелно. Той никога не правеше нещо, без да знае защо. Винаги знаеше какво и защо го прави. Знаеше и на какво беше способен, уж, вечно пияния му брат. Знаеше, че той нямаше да се примири с думите, които Давид беше изрекъл. Дори щеше да се опита да си отмъсти, а на Давид именно това му трябваше. Искаше да разкара от живота си веднъж завинаги този човек, а само така можеше да го направи. Никой не можеше да твърди, че мъжът не обича брат си, че не е обичал и семейството си, но беше време някой да даде урок на тази пияница и това, ако не друг, то тогава щеше да го направи само и единствено Давид, защото другите се бояха от брат му, но не и той ... защото го познаваше, знаеше всичко за него, а знанието му беше напълно достатъчно, за да се включи в тази битка.