Holding onto anger is like drinking poison and expecting the other person to die. - David and Mery.

Давид беше сравнително изнервен, както обикновено никога не му се случваше, което можеше да му се стори наистина странно, ако не бе наясно с това, че имаше право да го прави. Не обичаше тази жена. Може би дори нямаше и да се жени за нея, ако наистина знаеше каква е всъщност. Дори в момента, в който излезе от дома си, усети свежия въздух, който му помогна съвсем малко да успокои нервите си, отново не можеше да проумее как изобщо някоя жена е склонна да бъде с мъж като Кристофър. Нямаше как да ревнува от това, че очевидно брат му имаше сърцето на годеницата на Давид. Но не можеше и просто така да го приеме. Това, което се случваше не беше редно спрямо него. Нямаше как и да не го приеме като отмъщение от Кристофър. Знаеше, че нещо подобно следва да настъпи от негова страна … особено сега, когато богатството им е разделено по равно и след като имаше начин един от тях да вземе всичко, а именно смърт …
Давид много мислеше за това и скоро мислите му могат да изплуват над повърхността и да направят онова, което би трябвало да бъде направено отдавна. Не знаеше дали е редно или не, но определено е необходимо. Щеше да го убие … сега имаше и мотив, който не просто го мотивираше за тази му стъпка. Сега не чувстваше нищо, което усилено да му натякваше, че не бива да прави такава грешка … но истината беше, че единствената грешка беше брат му. Грешка, която можеше да се заличи само чрез смърт. Давид нямаше начин да изтърпи повече този натрапник в живота си. Искаше му се Кристофър да беше и да се държеше нормално, да изглежда нормално, да бъде човек. Но това изобщо нямаше как да се случи. Всички се бяха уверили в това, а Блейк и до ден днешен продължаваше. Не можеше и нямаше повече да се измъчва да гледа това човекоподобно сътворение. Би убил и любовницата му, но беше сигурен, че докато на брат му нямаше да му пука за нея, то на нея особено щеше. Защото жените си бяха такива. Чувствителни и някой път привидно добри, но всъщност мамещи. Не беше такъв, но в момента толкова много му се искаше да очерни живота й, че дори сам не си вярваше … но каквото и да решеше, знаеше, че щеше да се опита и щеше да успее в него.
Мислите не можеха да го напуснат. Може и да беше объркан, ядосан, още повече и обиден, но щом ръцете му не трепереха, щом можеше спокойно да отвори вратата на колата, а след това също толкова спокойно да затвори, значи всичко беше наред. Той определено сдържаше всичко дълбоко в сърцето си. Все пак щеше да кара, трябваше да е спокоен, за да не помете и още някого освен брат си. Хвана волана и за части от секундата го стисна, пое си въздух, а след още няколко движения, които сега не са от толкова голямо значение, нашият герой запали колата и потегли. Сигурно не трябваше да излиза в това си състояние. Той обикновено не правеше глупости, но днес имаше нещо, което макар далеч от съзнанието му, не беше наред. Не можеше да го усети, защото беше прекалено зает да се ядосва, да тъне в мислите си, както би направил всеки идиот, вместо да спре колата и наистина да помисли дали му пука, но въпреки това той стоеше зад волана, който не можеше да спре да стиска, натискаше здраво газта по необясними причини. Когато осъзна това беше готов да намали и наистина щеше, защото се бе изкарал от онзи транс, в който бе изпаднал, но нямаше особено много време, защото пред себе си забеляза нечия чужда кола да пресича пътя му, грешката беше на Давид, тъй като не бе забелязал, че караше на червено. Въпреки това успя така да завърти колата, че да не пострада никой друг освен него самия, защото се заби в един от стълбовете, при което излетяха хиляди парченца от предното стъкло и главата му се заби във волана и мъжът изгуби съзнание.

Беше от онези тежки дни, в които нямаше какво да прави, а жегата беше повече от досадна. Беше поредната сутрин, в която Мери се бе събудила сама в леглото си. Вече дори не усещаше липсата му. Сякаш беше свикнала с болката и я бе приела като част от себе си. Усмивката не се бе разливала по бледното й лице вече повече от година. Колкото и да се заблуждаваше не можеше да отрече, че той щеше винаги да й липсва. Франсис й бе показал как да обича, бе й показал какво е да бъдеш обичан и б взел всичко това със себе си след своята смърт. Мери си обеща , че повече няма да погледне никой така както можеше да гледа него и никой нямаше да я накара да се чувства по същия този начин... Защото нямаше да му позволи, нямаше да си позволи отново да се обрече на тази болка.
Тя искаше да живее, беше длъжна да продължи, защото му бе обещала. Но нещо все я спираше. Може би все още не намираше силите да се изправи срещу света и да покаже колко силна беше всъщност.
Мери прескочи редовната скучна процедура, в която заставаше пред огледалото и се стремеше да изглежда съвършена. Този път само хвана косата си на опашка, остави очите си така чисти, не използва грим, за да заличи тъгата им.
След това се облече най-семпло и грабна ключовете за колата си. Бе наредила да не я безпокоят и доверените й хора днес щяха да се занимават и да отлагат всичките й ангажименти. Днес беше денят за почивки и може би денят, в който Мери щеше да се опита най-накрая да продължи, макар и с малки стъпки.
Качи се в колата. Беше забравила какво е чувството да стоиш зад волана.  До сега шофьорът и правеше това, докато тя стоеше безмълвно на седалката до него и гледаше безцелно през прозореца.
Дори не помнеше как се пускаше радиото, а знаеше, че не може да кара без музика... Въпреки че всяка песен й напомняше за Франсис.
В крайна сметка Мери успя да запали колата още от първия си опит и това й вдъхна капка увереност. Може би нямаше да се окаже толкова зле, може би тъгата най-накрая си беше отишла.
Беше се съсредоточила да следи пътя. Гледаше право напред и изолираше всичките си мисли, защото днес не искаше да мисли за него. Не искаше отново да вижда как любовта на живота й умря  ръцете й.
Тишината не се задържа за дълго. Точно бе потеглила и след броени секунди слухът й бе прободен от ужасния писък на нечии клаксони. Всичко се случи толкова бързо, че Мери не успя дори да осъзнае какво стана. Тя наби спирачки, спря колата си в средата на кръстовището и се огледа паникьосано. Прокара пръсти през косата си, усещаше как сърцето й щеше да се пръсне и тогава го видя. Причината за нелепата катастрофа се бе забила в отсрещното дърво и не помръдваше. Мери не знаеше какво да направи. Никога до сега не бе попадала в подобна ситуация.
Тя се затича към разбилата се кола, опита се да отвори вратата, но първите няколко опити бяха безуспешни. Опита се да извика за помощ, но наоколо нямаше никой. След това реши, че няма да се откаже както правеше по принцип и отново положи всички усилия да отвори вратата на колата. Дръжката изпука шумно, вратата се отвори рязко и мъжът изпада от седалката си. Мери побърза да го хване преди да се е строполил на земята. От главата му се стичаше кръв.
- Господи, добре ли сте ?! - попита паникьосано тя, но мъжът беше в безсъзнание, как изобщо очакваше да й отговори..