Rietberg Museum, Zürich, Switzerland

Не разбирайте погрешно, обичам семейството си и бих направила всичко за тях, но мразя бремето, което сме принудени да носим. Етикетът ми налага непосилни ограничения, хората ме виждат, говорят с мен, считам ме за приятелка, а реално погледнато не ме познават. Нямам нищо общо с образа, който ми бе изграден през годините от съветниците на родителите ми, а сега и от тези на брат ми. Изискванията към една принцеса са толкова много, всичките безсмислени. Мразя сестра си от дъното на душата си за това, че тя не изпълнява и не се съобразява с никакви норма и закони и докато аз съм принудена да следвам вече очертания ми житейски път, тя напук на всички сама избира нейния. Възхищавам се на начина по който изправя глава и отказва на брат ми, докато аз прекланям моята и мълчаливо се съгласявам с всичко. Моята пълна противоположност, Джозефина винаги бе носила смелостта, която аз не притежавам в себе си.
 После реалността ме застига, аз съм Валентина, принцеса на Испания имам задължения към брат си и страната си, не мога да си позволя да живея както искам. Скоро макар и против волята ми ще бъда кралица на Италия, нима очаквам там да ме питат за желанията ми? Не, ни най-малко. Припомням си писмата, които дамите ми четяха и на които ги оставях да отговорят от мое име, нито едно изречение не бе успяло да ми подскаже, че в бъдещия ми съпруг има нещо, което да ме грабне. Убедена съм, че и той като повече крале е лишен от всякаква душевност или поне ще бъде такъв в мен, друг е въпросът, че на всички е добре известно за любовта към английската кралица и как сърцето му е било разбито от нея. Излишно е да споменавам, че когато това се е случило двамата вече сме били сгодени един за друг, което прави чувствата му към нея първият удар по гордостта ми. Не смятам да му простя за публичното унижение на което ме подложи.
 Бях принудена да приема поканата му, изобщо нямам желание да се запознавам с него лично, да не говорим да прекарам повече от ден в компанията му преди да дойде заветния час в който това ще се превърне в съдбата ми за цял живот. Все пак с неохота си бях събрала багажа и бях заминала за Швейцария, тази територия ми е непозната затова оставих една от дамите ми да ме заведе до музея. Правя й знак с ръка да ме остави щом погледа ми среща неговия. Усещането, че съм просто кукла на конци ме е обзело докато вървя към него, покланям се грациозно и едва това отново го поглеждам.
- Ваше Величество, за мен е удоволствие най-после да се запознаем лично. - добре заучените фрази излизат с лекота от устните ми. Не мога да отрека, че на външен вид е също толкова привлекателен като снимките, които съм виждала, може би дори повече, но го намирам изключително скучен от досегашните си наблюдения.

 Признавам, че съм изненадана от искреността, която италиянецът си позволява и още повече от споменаването на историята с англичанката. Срам. Нямаше друга дума, която да описва глупостта му толкова добре като тази и бе срамота не само за него, а и за мен и Себастиян да позволи всички да научат за любовта му към жената, която щеше да царува в страната ми, да се омъжи за брат ми. За разлика от Баш аз не изпитвах чувства към бъдещия си съпруг, нямаше да ме интересува ако бе някоя друга, която и друга да било, стига това да не бе именно Елинор.
- Сам го казахте. Какъв срам. - отвръщам вяло на думите му. Не съм сърдита, изобщо ако трябва да бъдем честни, стига историята да си остане в миналото. Подобен удар по честта на семейството ми няма да бъде опростен отново. Италия се нуждаеше от този съюз, но ако сега се откажа от годежа бихме могли да уредим нов, по-добър от този. Започвам да се питам дали съм сгодена са правилния брат, не е тайна, че кралят има по-малък брат с характер далеч по-интригуваш от този на мъжа пред мен и което е по-важно, Джулиян не е унижавал семейството ми.
- Обещали сте ми корона, Ваше Величество. - погледът ми отново среща неговия, дори не трепвам при мисълта, че може би стигам твърде далеч с думите си. - Нямам намерение да се откажа толкова лесно от този съюз. Дори вие да не се задържите на трона си дълго. - едва сега забелязвам колко голяма е приликата ми с Баш и как характерът ми се променя, когато ме предизвикат точно като неговият. Преди всичко аз съм Дьо Борбон, страната ми е по-силна от тази на Алесандро, кралят ми е по-добър крал от него. Покорна съм - на друг, лоялна съм - на друг и няма нещо което не бих сторила, за щастието на този друг. Искат да бъда кралица на Италия, ще бъда без значение кой крал ще стой на трона до мен.

Продължава да ме изненадва с думите си, признавам, че ме успя да ме впечатли с дързостта си, дали обаче бе готов да произнесе същите неща пред съветниците си в Италия? Дали бе готов да наруши дадената от баща си дума и да предизвика война между двете страни? Само защото съм вярна на своя крал повече отколкото на страна, която още не ми принадлежи? Само глупак би се отказал от вече сключена сделка като тази.
- Ще ви припомня, че родителите ви не са уредили този цирка само защото са смятали, че ще бъда красива когато порасна. - думите му са неприкрита обида към личността ми, макар и по заобиколен начин, кралят дръзнеше да ми заяви, че не съм достойна да бъда кралица на страната му. - Моля ви да не ставате твърде емоционален, уговорката си е уговорка, единственото, което казах е, че кралете могат да изгубят короната си толкова лесно колкото я получават. - нима не бе вярно? Нима самата аз няма да царувам в Испания някой ден ако нещо ссе случи с Баш? Нима не се подчинявах толкова безпрекусловно именно защото съзнавах, че един ден може да застана на негово място? Винаги съм знаела, че един ден ще бъда кралица. За съжаление кралиците имат правото да решават съдбата на милиони хора, но не и своята собствена.
- Прав сте, брат ми има дете, може би дори повече от едно, но много крале преди него също са имали извънбрачни деца. Брат ми може да бъде много неща жесток, импулсивен, упорит, горделив, но не би се забъркал с чужда кралица. - думите са излишни. Няма нещо на света, което да промени факт, че четиримата щяхме да станем семейство, че някоя вечер ще седим на една маса и Алесандро щеше да гледа жената, която обича щастлива с друг. Подобно бреме бе непоносимо и без упреците от моя страна, но не можех да простя все още, не заради себе си, заради засегната чест на семейството ми.